Георги Паунов е на 53 години. Син е на известния български художник Илин Паунов. Двамата заминават на екскурзия в Италия през 1979 година. Остават там, защото търсят свободата на духа, която им липсва в България.
След идването на демокрацията у нас, те се връщат в родния Хисар. Построяват къща с галерия, а в двора до басейна правят копие на Айфеловата кула.
Президентът Петър Стоянов, министри, народни представители, световноизестни творци, граждани от чужбина и страната посещават имението и не спират да се дивят на картините на двамата художници.
Илин Паунов – Маестрото от шест години вече не е между живите, а синът му Георги продължава да твори.
В България завършва художественото училище в Казанлък, а по- късно, когато се установява във Франция, завършва художествената академия със специалност „Стенопис”.
– Господин Паунов, преживели сте много неща. Как стана така, че набрахте смелост в онези години и напуснахте България?
– Просто отидохме на екскурзия в Италия. Не се върнахме. Но не сме и бягали.
Това ни даде предимство да не ни съдят. Останахме в Италия, защото искахме да живеем свободно и да видим свят.
Аз исках да уча висше образование, но в онези години в нашата страна приемаха само деца на другари. А баща ми не беше от тях.
Не ставаше въпрос дори за плащане на някаква сума, за да те приемат, въпросът бе политически. И така някой учеха, а други само гледахме. Не можех да приема тази несправедливост.
Много исках да ме приемат в художествената академия, но нямах никакъв шанс. Това беше една от основните причини да напуснем страната.
В Италия останахме близо година. Работихме.
Аз започнах да уча в Италианската художествена академия. Но в тази страна не можехме да останем за постоянно.
Имахме статут на емигранти, което ни позволяваше да пътуваме из света и да се движим свободно из него. Така отидохме в Австралия. Там обаче установихме, че не става за творчество.
Така се върнахме в Стара Европа – люлката на културата и се насочихме към Франция, към Париж. Останахме там, защото това е една либерална държава, която ни посрещна без проблеми.
В Париж и аз започнах да рисувам, продължих да уча. Впоследствие станахме с баща ми членове на Съюза на френските художници.
Работихме дълги години на Монмартър, където правихме портрети, акварели, масла. Много работихме, защото всичко, което съм сега, сме го постигнали с адски труд. Иначе няма успех. И така лека- полека животът тръгна и влезе в ритъм.
– Колко години бяхте далеч от Родината?
– Доста. Не че не можехме да се върнем, не искахме.
Ние нямахме присъди, но влизахме в онази графа – врагове на родината.
Баща ми изпитваше огромна носталгия към родината. Аз не толкова. Защото, когато човек е по- млад, по- бързо свиква с промените.
Аз се адаптирах бързо там, попаднах в среда, намерих си приятели.
Когато заминахме, аз бях само на 20 години. А средата на баща ми си остана тук, в България и той много тъгуваше. След идването на демокрацията се върнахме в Хисаря.
Тогава построихме имението си тук. По настояване на баща ми освен галериите, в които стоят изложени картините ни, изградихме и копие на Айфеловата кула, защото това беше символът на живота ни зад граница.
Обаче още със завръщането ни останахме разочаровани. Нищо не се беше променило. Все едно попаднахме в третия свят.
Манталитетът на българина, културата му не се беше променила. И сега е така.
Можеш да издигаш супер сгради, да караш луксозни коли, но гледам, че продължават да не спират на пешеходните пътеки, да хвърлят кутиите от цигари или кола по улиците през прозореца и да псуват като каруцари.
Това ме втрещява меко казано. Гледаш даден човек добре облечен, изтупан, с хубава кола и изведнъж виждаш страхотния контраст между добрата опаковка и просташката му същност.
– Какво ви даде Франция?
– Франция ми даде свободата и самочувствието, което имам. Това е много важно за един творец.
Когато искаш да създаваш нещо, да правиш изкуство, трябва да имаш самочувствие за това. Какво ми прави впечатление тук?, Аз много уважавам моите колеги, но те не са свободни, принудени са да рисуват едни и същи неща, за да се продават. Това не е изкуство. Това е борба за оцеляване и е страшно.
В Париж например, където аз отново се върнах да живея, също работя по поръчки. Но не съм принуден постоянно да ги правя. Естествено, че когато някой дойде и поиска да му направя портрет или да нарисувам кучето му например, аз го правя.
Но имам свободата да избирам дали ще го направя. Защото във Франция си има хора за всичко. Ако един не купи произведението ти, друг ще го оцени и ще го купи. Франция за мен е равна на свобода.
Затова поживяхме тук със съпругата ми и дъщеря ми и решихме да се върнем обратно в Париж. Искам дъщеря ми да расте в друга среда и да придобие друга култура. А и какво да правя тук. Баща ми вече го няма. Ние сме с френско гражданство.
Мога да си ходя и да си идвам когато поискам. Много е важно за мен обаче детето ми да живее там.
– Вашата дъщеря наследила ли е таланта ви?
– Не знаем още. Към момента тя рисува като всички други деца.
Не може да се каже, че прави нещо изключително с четката. Може би, ако има дарба, тя ще се прояви по- късно.
Но това е една много трудна професия. За да работи човек този занаят, трябва да е изключително талантлив. Необходим е голям кураж. Трябва да станеш много добър, за да успееш.
Има много художници, които са посредствени. Те се сблъскват с конкуренцията и остават на заден план цял живот. Затова аз съм на мнение, че когато нямаш достатъчно талант да бъдеш добър в занаята си, по- добре го работи като хоби.
Знам, че ще ме попитате сега, може ли един художник във Франция да се издържа само с картини. Отговорът е кратък. Може.
Но само ако е много работлив, много талантлив и е доказал себе си. За себе си мога да кажа, че съм добър. Това не го казвам от излишно самочувствие. Аз знам какво мога и какво не мога. Не мога например да бъда космонавт.
Колкото и да искам, това няма да стане. Тук веднага бързам да посоча, че в България всеки се меси в работата на другия и не се занимава с това, за което е учил. Това са основните грешки на хората тук.
Той няма необходимото образование, няма ценз, но тръгнал да става художник например. Защо? Кому е нужно това? Защо не бъде монтьор например, след като в това се е доказал и ще може да изхранва семейството си с този занаят?
Твърдя, че аз съм професионалист. Но минаха много години, преди да го кажа. Рисувам картини с масло, акварел, правя дори и склуптури. Моята специалност е стенописа, това съм завършил, но всички други неща са ми познати.
– Какво ви вдъхновява?
– Мен специално всичко. Може да е птиче, може да е цвете или човек, който минава по улицата. Това зависи от вътрешната настройка на твореца. И искам да кажа, че няма разлика между художника в България и във Франция. Той навсякъде е еднакъв. Само възможностите са различни. За жалост в България повечето ми колеги са с ограничени възможности.
– Финансовата криза влияе ли на гилдията във Франция?
– Да. Вече галериите, които преди бяха пълни, не се посещават чак толкова много.
Хората излизат от там без да са купили картини. Художниците са принудени да смъкват цените на творбите си наполовина или да продават две картини за цената на една. И там е трудно.
Но ще стоя в Париж, макар, че много обичам България. Но тук и политиката не се е променила.
Нещата са същите, само има други действащи лица. За жалост нашата страна ще се оправи след 100 години.
Тогава няма да съм жив да бъда свидетел на тези събития. Затова избрах живота зад граница.
Защото страната не ми дава това, от което имам нужда. Но в Родината си България винаги ще се връщам.
Красимира Гешева
