17-годишната Даниела Михалева, ученичка в 11. в клас на СУ „Хр. Проданов“, още при първото си участие в голям национален литературен конкурс, какъвто е „Петя Дубарова“, завоюва трета награда за поезия! В конкурса участваха 108 ученици от страната. Дани трябваше да подготви клипче, в което да се представи и прочете стихотворението си, тъй като награждаването на победителите се състоя във виртуалното пространство.
Даниела получи красива грамота, екземпляр от книга с творби на наградените участници и премия от 100 лв. Конкурсът „Петя Дубарова“ е включен в Програмата за закрила на деца с изявени дарби за 2020 г. в раздел II, т.2.8., затова Даниела има право и на едногодишна стипендия от МОН съгласно Наредбата за закрила на деца с изявени дарби, чл.10 и 14, ал.1, т.1. Правото на стипендия е за деца от 8. до 12. клас, класирани от първо до трето място на включен в програмата национален конкурс, преди да са навършили 18-годишна възраст.
Пожелаваме ѝ да не спира да пише! Отличеното стихотворение на Дани, както и размисли по повод на творбата ѝ, можете да прочете в публикацията от 16 май тук: https://www.facebook.com/profile.php?id=100006160272782
ТРЕТА НАГРАДА ЗА ДАНИЕЛА МИХАЛЕВА, 11.а клас в СУ „Хр. Проданов“, от Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ -2020!
ЗНАЕШЕ ЛИ
Баща ти продължава да сънува
последната прегръдка
с покойната ти майка. Знаеше ли?
Брат ти вчера
отново се задушаваше
в паническа атака. Знаеше ли?
Най-добрата ти приятелка
за пореден път заспа
със сълзи в очите. Знаеше ли?
Приятелят ти излъга
за белезите по китките му –
не бяха драскотини от котката. Знаеше ли?
Не само ти имаш тайни. Знаеше ли?
Даниела Михалева, 11.а
Ето с това стихотворение Дани спечели трета награда за поезия в Националния литературен конкурс за ученическо творчество „Петя Дубарова“ – 2020. Замислих се защо журито, при над 108 участници и при още три прекрасни творби на Дани, открои точно това стихотворение! И открих, че тази непретенциозна на вид творба има няколко дълбоки пласта.
В нея се изследва страданието, което сякаш е повсеместно: родителите, братът, приятелите, както очевидно и този, към когото се обръща авторът, страдат. По различни причини и по различен начин – но преживяват голямата болка, която явно е част от живота… Все някога се срещаш с нея за първи път, а после „отново“ и отново, „за пореден път“… и няма момент в живота, когато да си имунизиран срещу нея. Но може би тъкмо признаването на болката, потапянето в болките и на другите, докато открием всеобщия ѝ неизбежен характер, както и споделянето ѝ в стих, разговор, музика, картина, книга – ни прави хора!
Интересно към кого е адресирано стихотворението – дали към абстрактния читател, или към конкретен приятел на автора? А може би авторът отправя въпроса и към себе си, или всичко това заедно! Задаването на въпрос е важно, защото предполага отговор, а въображаемият диалог внася допълнително напрежение в текста. Но също така и облекчение! Когато страдащият открие, че не е сам в болката си; когато усети универсалното ѝ значение; когато разпознае и загрижеността на автора – всичко това му действа изцеляващо! И го тласка към преодоляване на страданието, приемането му или поне – откриването на начин да живее с него, докато то се притъпи от само себе си. За мен винаги е вълнуващо да намеря поредното потвърждение за психотерапевтичното въздействие на изкуството!
Друг интересен момент в стихотворението е асоциирането на страданието с тайната. Има хора, които безспир занимават околните със своите преживявания с надеждата да се освободят от отрицателните си чувства или да ги редуцират. Но по-дълбоко и безнадеждно е страданието на онези, които го носят мълчаливо… Оставайки сами с него, те запазват интимната си връзка с болката и по-трудно могат да я трансформират. Тя се превръща в част от съществото им, плува сякаш в кръвта им. Нужно е малко съчувствие, внимание, опит да бъдеш разбран или дори… гняв, които да ти дадат нова перспектива, да ти покажат нов път за измъкване от клетката на тъгата… Усетих гняв! Не е ли раздразнен авторът, когато пет-шест пъти задава въпроса „Знаеше ли?“ Как би могъл да не знаеш, да не забележиш мъката на другите, ни пита той. Колко обсебен от своите чувства трябва да си, за да не усетиш, че и другите страдат – всеки посвоему… А тази емоционална и егоцентрична слепота наистина дразни, особено когато често се сблъскваме с нея. Тук тайната няма мистично значение, а неизбежно се свързва с лъжата („приятелят ти излъга“). Щом ни се налага да лъжем – какво правим? Такъв ли е истинският живот, към който се стремим? По всичко изглежда, че той е другаде; че истинската Тайна, която захранва душите ни с вселенски сокове, трябва да постигнем, открием и прозрем с други средства.
Дани завършва стихотворението с въпроса от заглавието му. С което ни казва: престани да се въртиш в кръг, разшири съзнанието си, разчупи депресията, погледни отвъд нея… За да оцелееш, за да превърнеш обикновеното си човешко страдание в нещо повече и да намериш смисъла… А какво ще видим отвъд? Зависи от нас самите, но и отговора на Дани очаквам с нетърпение! В следващите ѝ творби. Успех, мила Дани!
Росица Иванова, психолог
