На откриването присъстваха кметът на община Сопот Станислав Стоенчев, който благодари на Емил Йорданов. Стоенчев пожела все такива дела да водят хората в Сопот и да има повече родолюбиви наши сънародници като Йорданов.
Цветя поднесоха кметът, председателят на ОбС Сопот Нели Пенева, представители на читалището, на къща-музей „Иван Вазов“, политически партии, Центъра за работа с деца, Центъра за обществена подкрепа, пенсионерски клуб „Копсис“, Клуб на инвалида.
ИСТОРИЯТА НА ЕНЧО БАГАРОВ
„Не си член на партията, отказа да станеш и партиен секретар. Как очакваш така да станеш народен артист.“
Тези думи са като плесница за един от знаменитите актьори в средата на миналия век – Енчо Багаров. Във времена, в които театърът бележи невиждан подем, свободното изразяване на мнение от страна на младите актьори не се толерира. Най-обичаните на сцената трябва да са любимци и на властта, иначе не получават звания „заслужил“ или „народен артист“.
„Баща ми е бил човек с много свободен дух, неподвластен на режима. Това е и причината неговото име да не се споменава като един от откривателите на Сатиричния театър“ – разкрива дъщерята на актьора Мариана, която от години живее извън България.
Според нея е обидно, че името на баща й често се пропуска като създател на театъра, защото именно той полага основите. – Отказал да стане партиен секретар на Сатиричния, след като е сформирана трупата. По високите етажи не очаквали подобно поведение. За партиен секретар назначават Георги Калоянчев, а на баща ми многократно напомнят, че е направил „грешка“, и така отказват да го назовават официално като един от основателите на трупата.“
Самата Мариана пази огромен архив от всички роли и спомени на баща си.
Още преди да поеме по актьорския път, Багаров успява да разгневи властта. Енчо работи като говорител в радио „София“ заради хубавия си и плътен глас. Чудесната му дикция била високо оценявана. Но едно невнимание по време на работа преобръща живота му.
Малко след 9 септември 1944 г. националният ни химн все още е „Шуми Марица“. На плочата със записа на химна веднага след него е записана и „Боже, пази Царя“, която вече е забранена. Задължение на говорителя е след изпълнението на „Шуми Марица“ веднага да спре грамофона.
В летен ден по време на свое дежурство, докато звучи химнът, Багаров излиза за малко извън студиото. Миг невнимание, изпуска момента и „Боже, пази Царя“ вече звучи.
Тогавашният генерален секретар Вълко Червенков веднага се обажда на министрите на отбраната и вътрешните работи, защото решава, че става държавен преврат. Багаров е задържан, уволнен е от радиото без право на работа за 10 години.
Тогава легендарният актьор Константин Кисимов се застъпва пред ДС и лично пред Червенков, за да не изселят Багаров извън София.
Изпаднал в житейска криза, Енчо търси различни начини за препитание. Работи към Трудови войски и създава самодеен театрален състав към фабрика „България“. Там е и една от най-значимите срещи в неговия живот, която преобръща още една съдба и дава на родното кино и театър името Георги Парцалев.
„През 1947 г. Парцалев е студент по медицина, живее в едно общежитие на фабрика „България“ и се включва в самодейния й състав – пише Илия Ангелов в книгата си „Тъжният клоун“, посветена на Парцалев. – Тук се запознава с Енчо Багаров, който отговаря за репертоара на групата. По-късно Багаров вече е в ръководството на Театъра на Трудови войски, който по подобие на Ансамбъла на Народната армия се стреми да създаде свои кадри в изкуството. Багаров първоначално не е могъл да помогне на Парцалев да бъде включен в театралния състав на ведомството.“
„Когато по-късно Парцалев получава съобщение за отбиване на редовна военна служба, той заминава за Мадан в трудовашко поделение, което се занимава с поставяне на пътни релси в мините – продължава със спомените Илия Ангелов. – Така изминават шест месеца, след което Парцалев получава писмо, че е приет в Театъра на Трудови войски. Багаров по това време вече е главен художествен ръководител. Тук са Саркис Мухибян, Каличка Петрова (първата и единствена засега у нас жена – инспектор на манежа в Софийския държавен цирк) и Наум Шопов.“
Багаров наистина е впечатлен от Парцалев.
Двамата стават приятели, но бъдещата звезда все още се съмнява в актьорското си бъдеще. В първите си роли е плах и неуверен, но със съветите на Енчо Георги Парцалев се откроява с невиждано до този момент силно сценично присъствие. За двамата започват интересни времена, които ще доведат до сформирането на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, който на 7 април отпразнува 65 години от създаването си.
Една от първите съвместни постановки на хумористичния тандем е „Ах, сърце“. Премиерата е на 18 юли 1956 година в тогавашния кинотеатър „Георги Димитров“. Представлението има изключителен успех.
На него присъства и първият секретар на БКП Тодор Живков, който след спектакъла казва: „На хората им е необходимо да се смеят. Как ще се казва този театър, не е важно. Важното е да има смешни неща, та да се смеят“.
Благодарение на това излиза официално постановление, че в сградата, собственост на Софийския градски съвет, се създава Държавен сатирико-комедиен театър.
Така почти всички тогавашни комедийни актьори преминават на заплата в новия храм на Мелпомена. Само дни след това думата „комедиен“ е премахната и остава името Държавен сатиричен театър.
Първият му директор е Стефан Сърчаджиев.
На никого не е било лесно по онова време да работи в областта на сатирата. Трудно било и творческото поприще на Енчо Багаров, твърди очевидецът на събитията Илия Ангелов в книгата си, посветена на Парцалев.
Когато съставът е сформиран, в трупата вече са Стоянка Мутафова и Татяна Лолова. Именно за отишлата си наскоро Таня Багаров винаги казвал, че такъв талант се ражда веднъж на 100 години.
Той е и човекът, който предрича бляскав успех на Лили Иванова, след като я чува да пее на живо.
„Бяха двамата с Нейчо Попов, чуха я и казаха: „Това момиче ще стане голяма певица. С такъв глас света може да покори. Прави се оказаха“, разказва приживе Стоянка Мутафова. Но най-благодарен на Енчо си остава Георги Парцалев.
„На него ще бъда признателен цял живот – казва големият актьор. – Спаси ме от рудниците, даде ми възможност и ми помогна да израсна като актьор. Когато започнах да участвам в постановки, спецификата на моя глас като че ли отблъскваше някои мои колеги. Чувах зад сцената как се опитват да ме имитират и да ми се подиграват за интонацията. Енчо единствен разбра, че моят глас носи заряд и ефект.“
Сатиричният тандем бързо става любим на публиката по онова време. Багаров пише сценариите на скечовете им на сцена, Парцалев подсилва комичния елемент. Концертните им изяви радват хората със свежите импровизации по злободневни теми.
Дуото прави многобройни и чакани в цялата страна спектакли, участва в радио- и телевизионните програми. Лекотата, с която си партнират на сцената, е изумителна за онова време, но, за съжаление, угасва трагично.
През 1963 г. Енчо, Стоянка Мутафова, Невена Коканова и Георги Парцалев пътуват към София след постановка в Самоков. Багаров е зад волана, пътят е заледен, а всички актьори – изморени.
Колата се подхлъзва и се удря челно в единственото дърво на пътя. Парцалев е с рана на главата, Мутафова е с натъртени крака, Коканова се разминава невредима, но Енчо умира в болницата в Самоков.
За този трагичен епизод разказва и Мутафова в автобиографията си.
„Беше много лошо, зимно време. Колата се подхлъзна и излезе от шосето. Енчо излезе от нея и падна на леда. Невена отиде да му помогне и започна да вика: „Ела, ела. Нещо става с него“. Аз не можех да мръдна. Катастрофата стана в 21,30 вечерта. Дълго време не мина нито една кола. Вече беше късно. Кормилото се е забило в черния дроб на Енчо и в болницата си отиде“, потъва в спомени Мутафова. След катастрофата именно тя става партньорка на Парцалев, но и двамата до последно пазят спомен от трагичния инцидент.
„Енчо си ни събра, той бе в основата на театъра, ядрото, заедно с Парцалев и Нейчо. След това и много други са си приписвали различни заслуги, но ние си знаем какво е направил Енчо за нас“, спомня си преди време Стояна.
